Статуята на Свободата (на английски: Liberty Enlightening the World, по-известна като Statue of Liberty, на френски: La Liberté éclairant le monde) е неокласическа скулптура, огромен паметник, който се издига в пристанището на Ню Йорк на остров Либерти. Тя е проектирана от Фредерик Огюст Бартолди и открита на 28 октомври 1886 година. Густав Айфел, конструкторът на Айфеловата кула, проектира вътрешната носеща конструкция. Представлява римската богиня на свободата Либертас, облечена в тога, държаща факел в издигнатата си дясна ръка и правна книга в другата, на която е изписана датата на подписването на Американската декларация за независимост.

Медната статуя е подарък от Франция за Америка в знак на приятелството между двете нации и бележи стогодишнината от независимостта на Съединените американски щати. Статуята на свободата е един от най-популярните американски символи и като цяло олицетворява Свободата и стремежа към нея. От 1886 г. до откриването на самолета, е първият американски символ, който милиони емигранти виждат, прекосявайки океана от Европа и пристигайки в Америка. Посещава се от 3 милиона души средно на година. Обявена е за национален паметник през 1924 година, а влиза в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО през 1984 година.

Статуята е затворена за ремонт за голяма част от 1938 година. В началото на 1980-те се установява, че нещата са се влошили до такава степен, че се налага неотложно основна реставрация. Статуята е затворена в периода 1984-1986 г. След11 септември 2001 г., е затворена отново от съображения за безопасност и сигурност; отворена е за посещение отново през 2004 г. с ограничения за броя на посетителите, които могат да се изкачат до короната. Предвижда се да бъде затворена за около година в края на 2011 г., така че да може да се инсталира втора стълба. Достъпът на обществеността до балкона около факела е забранен от съображения за безопасност от 1916 година.

Мачу Пикчу (на кечуа: machu pikchu, буквален превод Стар връх) е съвременното име на архитектурен комплекс в южната част на днешно Перу, построен от инките през 15 век. Той влиза в Списъка на световното културно и природно наследство наЮНЕСКО.

Дворците, храмовете и домовете са на 2 430 метра надморска височина в Андите. Наричан е още „Изгубеният град на инките“. Създаден е като свещена планинска резиденция на великия владетел на инките Пачакути век преди неговата империя да падне, тоест приблизително към 1440 г., и е функционирал до 1532 г., когато испанците нахлуват в територията на империята. През 1532 г. всичките му жители тайнствено изчезват.

След завладяването на Перу от испанците, бунтовният инка Манко Капак II тайно се измъква от Куско и се установява северозападно от Олантайтамбо в дълбините на джунглата, където основава град наречен Вилкабамба. След дълги години сражения с инките, през 1572 г. испанците атакуват Вилкабамба и връщат последния инка Тупак Амаро (наследник и половин брат на Манко) в Куско, където го екзекутират.

Със скромните си размери Мачу Пикчу не може да претендира за ролята на голям град — в него има не повече от 200 строителни съоръжения. Като цяло това са храмове, резиденции, складове и други помещения. В голямата си част те са изработени от добре обработен камък и плътно прилепнали една в друга плочи. Предполага се, че там са живеели до 1 200 души, които се прекланяли пред бога на Слънцето (Инти) и отглеждали селскостопански култури на терасите. Площта на светилището е 325.920 квадратни метра. Средната надморска височина е 2350 метра.

За града на инките, който векове наред се е крил от чужди очи високо в джунглата на перуанските Анди (2350 м) над рекаУрубамба и неговите обитатели няма останали писмени сведения (инките не са имали писменост). Не е ясно и защо са го напуснали - една теория казва, че ги е прогонила епидемия от едра шарка. Смята се, че градът е бил населен, докато испанците превземат Перу през 1532 г. Археологическите разкопки показват, че може би Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а курорт или цитадела за елита на инките. В него е имало огромен палат и храмове. Малко хора са живели в Мачу Пикчу по време на дъждовния сезон, когато първенците са го напускали. Вероятно мястото е избрано заради уникалното си местоположение и геоложки особености - планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Хуайна Пикчу (Младият връх).

В Мачу Пикчу има 140 различни конструкции, над 100 каменни стълбища, фонтани, свързани помежду си с канали и дренажна система, издълбана в скалите. Според археолозите той е бил разделен на три големи сектора: свещен, народен и за аристокрацията. В първия са основните археологически съкровища на града - Интихуана - Слънчевата наблюдателница, до нея - Храмът на слънцето - единственото запазено светилище на главния бог на инките - Виракоча, а до него - прочутият Храм с трите прозореца - изграден от огромни каменни блокове и наречен така заради трите трапецовидни отвора, Дворецът на Великия жрец с огромен камък в средата, където са се извършвали жертвоприношения. Покорителите на земите на инките били запленени от легендите за скрити безценни съкровища. Векове по-късно митовете за неизвестен град, в който велможите на инките заровили големи товари със злато, докато се крили от нашествениците, повеждат младия американски историк и преподавател в университета в Йейл, Хирам Бингъм из долината на река Урубамба. Местни хора го отвеждат вканьона на реката, откъдето по лъкатушеща тясна пътека той се изкачва на хълма и открива най-невероятния град на инките - напълно запазен и пуст. Датата е 24 юли 1911 г. Бингъм не успява да открие града с митичното злато, но самият Мачу Пикчу окупира въображението на хората по света с удивителната си архитектура - издигнат високо, така че никога да не бъде намерен. Първата книга на Бингъм носи заглавието „Изгубеният град на инките“. Той пише още книги и множество статии в следващите години. По време на пътешествията си из Перу той успява да получи всевъзможни разрешителни от властите в Лима, което му позволява да занесе в Йейл около 5000 предмета от цитаделата.

Наскоро Перу обявява, че ще започне съдебни процедури, за да си върне хилядите артефакти от Йейл. Днес властите в Лима твърдят, че в началото на XX век са се съгласили с преместването на находките само с условието, че те ще бъдат върнати. От Йейл обаче отвръщат, че при събирането на предметите са следвани стандартните практики за времето и че предлагат разумна оферта да върнат някои от артефактите. От Перу плашат, че ще повдигнат иск в САЩ, след като тригодишните преговори са завършили без споразумение. От университета казват, че са предложили да работят с перуанското правителство и да организират паралелни експозиции с предмети на инките в Йейл и в нов музей, който ще бъде построен в Перу. Лима си иска обратно артефактите, за да бъдат показани на голяма изложба, с която да отбележи 100-годишнината от откриването на Мачу Пикчу.